Всеки човек има свое минало, настояще и бъдеще. Моето минало е вече доста голямо и разнообразно и всеки миг от него е било едно настояще. Настояще са стиховете, които и сега пиша от време на време, настояще беше и романа „Абдулахи”, който десет години лежа в чекмеджето, а сетне още десет беше пред очите ми деня и нощя, за да порасне от 150 на 500 страници и най-важното – да узрее, както узрява сиренето в саламурата.. Но и всичко това е вече в миналото. И сега като се огледам, виждам че за бъдещето почти не е останало място. То светлее някъде пред мен като теменужен залез, който лека-полека се стопява, потъмнява, но все още го има. Но дори и съвсем да се смрачи, това мое минало ще остане за поколенията след мен – децата ми, внуците ми, читателите ми. Ще остане в бъдещето. Вярвам!....”
НЕВЕРОЯТНИ ПРЕМЕЖДИЯ
Роден съм в с. Пордим (сега град), Плевенско в бедно занаятчийско семейство през 1930 г. Средно образование завърших в Плевен, а висше - специалност жарналистика в СУ "Св. Климент Охридски". С литературно творчество се занимавам още от ученическата скамейка, макар да съм бил отличник по математика, а по български език и литература едва съм закърпвал тройката. И навярно този обрат ми е помогнал години по-късно да се захвана с математика в мерена реч. За моите математически стихове за деца литературни дейци като Иван Радоев, проф. Пантелей Зарев, поетите Лъчезар Станчев, Иван Кръстев и др. са споделяли, че такова нещо не са срещали и в световната литература. Тази математика влезе в книжката за деца "ВЕСЕЛИ СМЕТАЛКИ"(1987 г.). Някои от задачките са доста трудни за решаване, дори и от възрастни. Например колко дюли е откъснал Блажо, ако на тримата, които са го срещнали, е давал по половината плюс една и накрая в торбата му е останала само една дюля? Или пък как на три юници ще разделиш по равно два килограма трици? Но тъй като аз съм хуморист по рождение - баща ми Илия Шивача беше голям шегаджия - сред тая математика вкарах и доста хумористични стихотворения. Ето някои:
СКИОР
Както по снега летях,
вярвайте ми, не разбрах
скрития под преспа храст.
Паднах – пата, кюта, хряс!
Станаха и двете ски
на парчета и трески.
Смях край мене се разнесе.
Не от студ, от срам ме втресе.
Сбрах парчетата и сам
тръгнах през снега голям.
И когато се прибрах,
сметката им тъй видях:
дадох две трески на Слави
мечове да ни направи.
А с останалите три
баба боб ще ми свари.
ВИНЕНА ПОПАРА
Няма мляко тая заран
и нали съм умен аз,
вкусна винена попара
сам си надробих завчас.
Със уроци се зхванах
след закуска с пресен ум.
Но защо ли бързо стана
Омуртаг по-стар от Крум?
Чесънът е вреден плевел,
житото расте на плет.
Три по три не ще е девет,
две по две е точно пет!
Всичко си научих! Стига!
А сега – игра навън...
Но защо ли взех да мигам
и да се унасям в сън?
И когато се прибрала
мама след обяд у нас,
чудила се що съм спал, а
трябвало да съм във клас.
Заради едно такова весело сихотворение едва не ме пратиха в Белене. Ето го:
ТУРИСТ
- Вчера бях във планината,
на върха се качих чак!
Дъжд ме пра и във мъглата
пухках като тежък влак.
Но не съм се изморил!
Ха познай къде съм бил!
- Ясно е, че бил си, Владко,
на гърба на своя татко!
1966 г.
Отпечатано във вестник "Хасковска трибуна" някъде през 70-те години, това стихотворение попаднало в ръцете на хасковските активни борци против фашизма и катитализма и те, нали си нямат работа, събрани около печката в техния клуб, така го разнищили, че решили да ме викнат при първия секретер на окръжния комитет. Те смятали, че този Владко, е Владимир Живков, който наистина живееше на гърба на баща си. Добре, ама тоя първи секретар др. Господин Корцанов все пак излезе човек, защото знаеше, че по-големият ми син се казва Владимир и навярно стихотворението е писано за него. И ги отпратил. Та тъй се отървах тогава.
Но това е минало и незабравимо. Затова сега ще разкажа още някои неща, които също не мога да забравя.
Още като студент, пък и по-насетне три пъти носих стихосбирки на редакторите, но не бъде. Поетът Никола Фурнаджиев хареса половината и ми каза да напиша още хубави стихотворения, та между тях лошите да станат по-малко. Направих каквото той искаше и след година ли, колко ли, не помня, отидох пак. Добре ама на неговия стол вече седеше друг редактор - Вътьо Раковски. Обясних му какво-що и след време отидох. И какво стана: повечето от хубавите и новите стихотворения той не ги харесваше, а хареса ония, за които Н. Фурнаджиев беше казал, че са лоши. Разбрах, че всеки си има свой вкус и че с тия хора на глава не се излиза. И кажи-речи се отчаях. Майка ми, която по онова време беше птицегледачка в ТКЗС ме успокои и ме подсети да опиша оня случай, когато лисица нападнала кокошките в птичарника и двете жени я убили с лопатите. Добре, ама това нещо може да стане за деца... Но какво пък... Написах една поемка "НОВОТО КОЖУХЧЕ", в която се разказва как от кожата на убитата лисица е направено кожухче за едно малко момиченце. И я знесох на Богдан Митов в детската редакция на изд. "Народна младеж". Той я хареса, но за да стане картинна книжка, трабва да се обърне на стихопроза, та да има повече място за картинките. Тогава за една картинна книжка художникът вземаше повече хонорар от автора на текста. Направих каквото искаше и му я пратих по пощата. Импулсиран от тоя успех приготвих картинна книжка с още три поемки в стихопроза под заглавие "ШАРЕНАТА САКСИЙКА" и пак по пощата я пратих на Богдан Митов. Това беше през 1959 г, когато вече имах дете - Владко. И тъй, през 1962 г. двете книжки излязоха една след друга. Така, кажи-речи по неволя, станах детски писател. Следващите две картинни книжки "АЗ СЪМ КАПИТАН" и "ДОБРИЯТ УЧИТЕЛ" излязоха в издателство "Български художник" под редакцията на поета Иван Кръстев. Доста по-късно дойде ред и на математическите стихове и разказите за Васил Левски, също за деца. Но темата за Апостола е бая голяма, и зае един дълъг период от моето литературно време, та затова на нея ще се спра след кратка пауза, защото преди и след края на следването ми в университета преживях и други забележителни неща, да не кажа невероятни, които също заслужават голямо внимание.
ЗА ЕЛЕНКА И ПЕНЬО
Тъкмо пред държавния изпит и дипломната работа реших да се оженя за Еленка, с която се познавахме отдавна – още от Димитровград (1951 г.). По време на моето петгодишно учение тя беше претърпяла три операции на тазобедрените стави, от които само последната е била по-сполучлива. И едва се движеше с патериците. Оженихме се на 26 февруари 1958 г. Поживяхме малко в моята квартира и я заведох в Пордим. Предадох я в ръцете на майка ми и баща ми, а аз яко се захванах да приключа с петгодишното си учение.
И тъй, малко след 24 май 1958 г. с диплома на средно равнище, около 3.5 и с куфар, пълен с книжа и записки, аз се прибрах в Пордим при жена си и родителите си. Изкарах една дълга ваканция около три месеца и с Еленка отидохме в Димитровград, където бях референт по културата преди 7-8 години, а тя в радиоуредбата на строителната организация. Дипломата ми помогна да се хвана на работа в химическия комбинат като главен редактор на многотиражката. Моят помощник Тошката, ми предложи да изравним заплатите си, защото той, видите ли, познавал хората, технологията на производството, а аз като новак, макар и вишист, ще върша по-малко работа. И нали съм човек с мека душа, се съгласих. Но не било за дълго. След два или три месеца дойде една зелена "Волга" и въпреки моето нежелание, само след минути поехме за Хасково. Било нареждане на окръжния комитет на Партията. Там вторият секретар Петър Кемалов ми каза: "От този час ти си на работа в "Хасковска трибуна". Възраженията ми, че не съм се обадил на директора, не съм освободен, не хванаха декиш. Това било тяхна работа.
И тая история си има своя история. Моят състудент от Хасково Тодор Коларов е стажувал преди година в тоя вестник, който тогава се е казвал „Родопса борба” и на една оперативка споменал, че вестникът може да служи само за увиване на сирене. Тогавашният главен редактор Борис Наков добре запаметил това и когато Коларов дошъл, вече с диплома за журналист, бил назначен за... коректор. Но малко след това във в. "Работническо дело" излязла уводна статия, в която пишело, че хасковският окръжен вестник бил най-лошият в България. За главен редактор бил поставен Манол Тодоров - юрист и журналист-хуморист, който назначил Коларов за свой заместник. В техните разговори веднъж станало дума за Иван Жеглов, качили се на „Волгата” и ето ме тук като зав. отдел и най-добър майстор по писането на репортажи. Разбира се от време на време се появяваха стихове и разкази, а по-късно създадох и страница за деца.
Иначе продължавах да живея в Димитровград. С Еленка си имахме една кухня в младежкото общежитие (блок 205) и спяхме на креват тек и половина с доста увиснала пружина. В съседната стая живееше млада инженерка Богданка, която често идваше у нас и се хвалеше, че си имала много хубав приятел с атлетическо тяло - поетът Пеньо Пенев, с когото се познавахме от преди. Мой набор. И нали в общежитието не пускаха мъж да гостува на момиче, той казвал на портиера, че отива при Иван Жеглов. А когато се случеше Богднка да я няма, Пеньо отсядаше у нас за по-дълго време и го гощавах най-вече с бобец, а понякога и с баница, която Еленка умееше добре да прави . Разбира се, разговорите ни бяха главно за поезията, на които разговори той казваше, че моите стихове не са лоши. Пеньо си имаше жена Мария и син Владимир. И от разговорите между Еленка и Богданка разбирах, че тя иска той да се разведе с Мария и да се оженият.
След доста време Пеньо изчезна и Богданка казваше, че отишъл в Тополовград, където е жена му с детето, да урежда развода. Една вечер Богданка дойде у нас с бяла булчинска рокля и се похвали, че разводът много скоро ще бъде уреден. На 22 април 1959 г. се роди моят син Владимир. Повиках майка си от Пордим да дойде при нас да помага на младата майка, която още беше в родилното и още ходеше с патерици. Два дни след това дойде от Калейца и еленкината майка Лозка и решихме аз и двете баби да отидем в болницата да видим бебето. Беше 26 април. Докато бабите се натуткат да си оправят тоалета, аз слязох пред общежитието да ги почакам. И там заварих Пеньо, който каза, че чака Богданка. Не го попитах за развода, защото това не ми влизаше в работата, пък и бързах да му кажа нещо много важно. Похвалих му се, че имам син, който се казва Владимир, като неговия. И той много се зарадва. Бабите дойдоха и отидохме в болницата.
А как е протекъл разговорът между Пеньо и Богданка се разбра рано на другия ден, защото той през нощта погълнал голяма доза преспивателни. Това е вторият му, вече сполучлив опит за самоубийство. Казвам сполучлив, защото в едно от многото предсмъртни писма беше написал: "Тоя път д-р Калевски няма да може да ме спаси". А в друго писмо, което е адресирано до мен, беше написано: "Иван Жеглов - поет и приятел". Съвсем кратко е, но тези две думи ме стоплиха както никога и нищо до тоя ден.
Доста време след като Пеньо си замина от тоя свят, аз посветих на него стихотворението „ИЗВЪРВЯНАТА ПЪТЕКА”
ИЗВЪРВЯНАТА ПЪТЕКА
Колко пъти у дома си ял -
все със боб и хлебец съм те хранил.
Виждах те, изпръскан с хулна кал,
Тръпнел съм от всяка твоя рана.
С ватенката топла на гърба
стихове горещи ти написа,
Ала незавидната съдба
караше те лете да те втриса.
Бяхме с теб приятели за дни -
скоро секна твоята пътека.
Ала тя остави светлини,
за да ми напонят а човека.
Нашата любов - Димитроврад
и до днеска съвестта ми чопли.
Ти отиде в рая, аз във тоя ад
все със твойта ватенка се топля.
Ала още двамата вървим
и така ще бъде, докогато
зиме има над къщята дим
и прохладна глътка в жарко лято.
Ти си в рая. Аз съм още жив
във прегръдка на съдба нелека,
но и в пъкъла ще съм щастлив,
щом вървя по твоята пътека.
Твоята пътека, вече знам,
както каза ти - е извървяна.
Но пред мен блещука оня плам,
който там, на Габера остана.
В тоя хаос имам си и аз
своя лъкатушеща пътека
и се мъча със пресипнал глас
да си мисля, че ми става леко.
Избледня във мен Димитровград,
в който с теб оставихме по камък
с мисълта, че с труд, със пот и глад
ще строим голям вълшебен замък.
Ала ти погълна хап горчив.
Никой не разбра. Тъй бързо стана.
Вярвам, че се чувстваш там щастлив,
па макар с неизлечима рана.
Слънцето прижуря. Сетне здрач.
Дим над равнината се проточва.
Дъжд вали ли, все едно, че плач
напоява хилавата почва.
Над небето синьо пак стърчат
нашите комини, вече сиви.
Твоята пътека стана път,
който в мрачината се извива.
Пак похапвам боб и клисав хляб
и със твойта ватенка се топля.
Вече остарял и доста слаб,
миналото мислите ми чопли.
Минало - история е то.
Може би затуй не се забравя.
Но и днеска питам се, защо
ти вървеше бос върху жарава?
Въглените - няма ги сега.
Има само пепел посивяла.
И оная, тръпнеща тъга,
и оная мисъл тъжна, вяла.
Твоята пътека е пред мен,
с ватенката твоя съм облечен,
но защо ли в тоя мрачен ден
аз от теб съм толкова далече?
Отговор на тоя прост въпрос
и до днес не мога да намеря.
И затуй съм и до днеска бос,
сякаш съм забравена химера.
Ала ти пред мен и днес стърчиш
в Габера от камък и стомана.
В дъжд сълзеят твоите очи,
а гласът ти - екот на камбана.
2000 г.
И днес поетът с ватенка Пеньо Пенев заема важно място в българската поезия.
МИСИЯТА - Л Е В С К И
Ето че дойде ред и за Васил Левски - тоя гигант на българщината. Казвам гигант и за това, защото първият разказ за него озаглавих "Големият българин". Бях на работа в "Самоковска комуна" (1961-63 г.) и там го написах. Левски често пъти е отсядал в тоя град, най-вече в женския метох в килията на баба Фота - майка на Константин Фотинов и много хора си спомняха нещичко за него. По-късно написах и стихотворение, озаглавено „В МЕТОХА” (стр. 92). Занесох разказа в детското списание "Пламъче", нали съм вече детски писател. Там редакторите Александър Муратов и Атанас Далчев толкова много го херасаха, че корицата на този брой беше нарисувана по моя разказ. И от тогава започнах да търся факти от живота на Апостола и да ги преосмислям в разкази. А къде има най-много такива факти? Разбира се в родния му град Карлово.
След престой от няколко години в Хасково, където се роди вторият ми син Ивайло, и ето ме в Карлово - главен редактор на в. "Карловска трибуна" (1970 -73 г). Като журналист вече бях така обигран, че тая работа можех да я върша между другото. Тук най-важното за мен беше - Апостола. Като казах между другото, не си мислете, че съм си вършил редакторската работа през пръсти. Напротв. Тя беше изрядна. Ще кажа само това: Още първия ден заварих моите подчинени на оперативка. Този, който временно изпълняваше длъжността гл. редактор Михаил Симов, се разпореждаше: Ти ще отидеш в тоя завод да направиш интервю с партийния секретар; ти ще отидеш в еди кое си ТКЗС да напишеш репортаж за прибиране на реколтата. Другите двама също получиха своите задачи. Попитах за колко време трябва да стане всичко това? Мишо ми отговори: "За една седмица" Тогава аз отвърнах, че всичко това за една седмица мога сам да го направя. Те ме изгледаха като втрещени и разбраха, че с мен няма да им е лесно. И още тогава ме намразиха. Но аз не се страхувах, защото имах да изпълнявам мисия - Левски! Двете ми работи вървяха добре, особено тая за Левски.
Първия разказ, който написах за Васил Кунчев като учител в с. Войнягово, изпратих по пощата на Иван Кръстев и той излезе в картинна книжка под заглавие "ДОБРИЯТ УЧИТЕЛ". А през 1973 г. в Националния конкурс "100 години от гибелта на Апостола" участвах с пет разказа и бях сред наградените. Дадох ги в детската редакция на издателство "Народна младеж". Редакторът Максим Асенов ги одобри, но каза, че са малко за книга и трябва да напиша още. Написах, занесох ги, но там вече бяха Методи Бежански и Ваня Филипова. След две-три редактирания, поправки и допълнения книгата беше готова за печат. Те поставиха и заглавието "КАТО ЗОРНИЦА", с което аз не бях твърде съгласен. Но това не беше най-важното. Имаше едно друго, голямо НО. Книгата трябвало да мине през рецензент. Предложих им две имена на големи писатели Атанас Далчев и Цветан Ангелов, но те искаха да поставят свой човек. Това беше литературният критик Михаил Василев от в. "Литературен фронт". Знаех за него, че е голям черногледец, но навярно целта на редкаторите е била именно тая - книгата да бъде отхвърлена. За голяма тяхна и моя изненада Михаил Василав написа положителна рецензия. Книгата не ми беше върната и влезе в шкафа при папките, които чакат реда си. Често пъти ходих при моите редактори да ги питам и отговорът винаги беше само един: "Няма място в плана".
И тъй цели 13 фатални години, докато дойде 1987 г. – 150-годишнината от рождението на Левски. Тогава една жена от Комитета за култура Здравка Ташева се разпоредила до всички издателства, ако имат одобрени книги за Левски, веднага да ги пуснат за печат. Та благодарение на тази жена, "КАТО ЗОРНИЦА" видя бял свят. Това ме вдъхнови и написах още много неща за Левски, като новелите „Вълкът”, „Шпионинът Сабри”, „Ловецът от Филибе” и др. Дори и го нарисувах. Като казах, че го нарисувах, значи е дошло време да спомена нещо и за моето рисуване. Бях член на групата на художниците в Хасково, имам три самостоятелни изложби и много илюстрации в моите книги. Рисувах главно графики на линолеум.
Но за това сетне, защото сега бързам да кажа нещо много важно: Същата тая 1987 г. ми донесе още една радост. В издателство "Отечество" излезе математическата стихосбирка "ВЕСЕЛИ СМЕТАЛКИ", редактирана от Лъчезар Станчев и илюстрирана от големия карикатурист Панайот Гелев. По-късно я допълних и преработих и направих второ издание под заглавие "2ТЕ 5ЛЕТА".
Тук се налага да вмъкна нещо друго. Литературният критик Николай Янков, който преди години ми пусна във в. „Народна младеж” стихотворението „Първият влак”(за това ще стане дума по-долу), беше вече шеф на сп. "Картинна галерия". Занесох му цял куп графики и той ми каза по една от тях да напиша сихотворение, за да ги пусне комбинирано. Имаше един поет Иван Давидков, който сам илюстрираше кориците на книгите си. Той ще е първият. Добре, ама той не направил нищо и първият бях аз. В кн. 1 от 1971 г. излязоха картина и сихотворение "Зимен сън" от Иван Жеглов.
По-късно дадох няколко стихотворения на композитора Тодор Попов да направи някоя и друга песен. И той да вземе да направи песен по същото стихотворение "Зимен сън". На неговата 70-годишнина в зала "България" присъствахме с брат ми Митко на тържеството. Между песните, на Тодор Попов, които изпя малкият, хор беше и "Зимен сън". След края на песента залата стана на крака и с бурни ръкопляскания всички гледаха към ложата, където е композиторът с жена си. Тогава разбрах, че тая песен била наградена във Франция и заради това е бил тоя възторг. А авторът на текста е сред публиката и никой не го спомена.
И още нещо за Левски. Нали вече бях утвърден като писател за деца, събрах 14 разказа, в които деца помагат на Апостола в борбата народна. Това го няма никъде в книгите, написани за Левски. Тоя сборник исках да е нещо като БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА. Отидох в Министерството на образованието и науката, дадох им три екземпляра (толкова ми поискаха) и рецензентите решили тази книга да бъде помагало за учащите се. Заглавието е "СИНЕОКИЯТ УЧИТЕЛ" (2003 г.). Успехът беше голям, което се усещаше от оживените ми срещи с учениците. През живота си съм имал повече от сто срещи с деца в различни градове и села.
А ето какво казват за тая книга двама професори - Стоян Михайлов и Дойно Дойнов:
С приятна изненада прочетох разказите на Жеглов за Левски в книгата му „Синеокият учител”. Това е нов ракурс към личността на легендарния Апостол. Тук героите са деца, които му помагат. А това още повече обогатява представата ни за Левски. (2003)
Чл.-кореспондент
проф. д-р Стоян Михайлов
Преди десетилетия изключителният художник и още по-голям мъдрец Илия Бешков, след като дълго се взира в живота и подвига на синеокия Карловец, възкликва:
„Левски – това е най-ясната загадка!”
Радостно е, че писателят Иван Жеглов и в най-новата си книга за Апостола „Синеокият учител” продължава да вниква и разкрива и ясния образ, и загадката „Левски”; да води младия читател към истините и тайнствата на най-българските страници в родната история! (2003)
Проф. д-р Дойно Дойнов,
председател на Общобългарския
комитет „Васил Левски”
Редакторът на някои мои книги Иван Кръстев казва:
ТАЛАНТЛИВ РАЗКАЗВАЧ
Значителна част от литературните творби на Иван Жеглов за деца са минали през ръцете ми като негов редактор и издател от 20 години насам. По-късно в гр.Сопот, където той живееше, а аз бях в творческа командировка, се опознахме още повече. Тогава прочетох негови разкази за Васил Левски. Харесаха ми, издадох един в картинна книжка в изд. „Български художник”, а друг поместих в сборника „Боичка за мама”. След като Иван Жеглов бе награден за сборник разкази в Националния конкурс по случай 100 години от гбелта на Апостола (1973 г.), по мое предложение той ги даде в едно издателство за отделна книга.
Творбите на Жеглов се четат с голямо увлечение от децата, писани са на непосредствен език и съм сигурен, че чрез книгата му „СИНЕОКИЯТ УЧИТЕЛ” децата ще научат много нови неща за дейността на Апостола.
По-късно станах редактор на още няколко негови книги като „Белошийко”, Абдулахи” „Шарена черга” и други.
Иван Кръстев, писател
А ето нещо и за новелата "В КАРУЦАТА" (2005 г.). Към края на 20-ти век много интелектуалци - писатели, журналисти, общественици, историци, под ръководството на писателя Георги Мишев се събраха в един клуб Културно общество „Поп Кръстьо” да доказват, че поп Кръстьо не е предал Левски. Към тях се присъединих и аз с тая новела. Ако те само приказваха по радиото и телевизията и пишеха статии по вестници и списания, аз доказвах чистотата на поп Кръстьо чрез худжествено произведение. На промоцията в Съюза на журналистите, всички присъстващи останаха възхитени от начина, по който доказвам, че поп Кръстьо не е предател. След Иван Вазов аз съм единственият писател, който се занимава с този поп-революционер, само че аз доказвам обратната страна на случая. Не остана на страна и критиката. Литературната критичка Благовеста Касабова написа във в. "Нов ПУЛС" положителна рецензия за тази книга. Ето:
ОРИГИНАЛНА НОВЕЛА ЗА АПОСТОЛА
Иван Жеглов е автор, който е изпробвал перото си в различни жанрове – поезия, сатира, проза, публицистика. Това подсказва, че той обича да търси и експериментира, да обогатява идейните и нравствените си послания към читателя.
Новата новела на Иван Жеглов „В КАРУЦАТА” е по-различна от сътворените до сега творби. В основата на тематичния замисъл е поставен образът на Апостола на свободата Васил Левски. Известно е, че до днес са правени не един и два опита да се възкреси неговия образ като велик българин и необикновен чвек. Малко от тях са успявали да се доближат не само до личността му, но и до стореното от него. Тук Иван Жеглов е избрал интересен и въздействащ подход.
Действието се развива за часове – пътят от Къкринското ханче до Ловеч. Заловен чрез предателство, с кървящо ухо, Апостола пътува в биволската каруца заедно с раненото от него заптие Юсеин Бошнак. Болките карат и двамата да разговарят. Гневът на турчина се уталожва, след като Левски е помогнал да спре кръвотечението от ръката му. В разговора между двамата е находката на автора – всеки през своите очи разказва за премеждията, които е трябвало да преживеят – единият да се спаси, другият да залови опасния комита. Турчинът, измъчван от болката си в ръката, слуша как неговия пленник е съумявал да се измъква от потерите, от клопките и настървените гонения. И постепенно, и несъзнателно в него – заптието, се прокрадва възхищение и уважение към този велик човек, негов враг. Даже към края на пътя се пита дали да не го пусне да избяга. Надделява все пак полицая у Юсеин Бошнак, но съвестта му вече е разстроена и с други очи започва да гледа на делото, на което е посветил живота си Апостола.
В новелата е зафиксиран и проблемът за предателството на Левски. От разигралите се събития и разговори в Къкринското ханче се подразбира, че то е станало случайно – от невежеството, беднотията и алчността на един селянин. От думите на самия Юсеин Бошнак също става ясно, че поп Кръстьо не е предател. Иван Жеглов явно иска да оневини смятания десетки години за предател поп Кръстьо и да помогне правдата да възтържествува.
Новелата „В каруцата” е успех за Иван Жеглов, защото той се опитва да разработи трудната тема за Левски от психологическа гледна точка и успява. Успява и чрез крайно интересното и оригинално фабулиране да привлече и задържи вниманието на читателя. Мисля, че „В КАРУЦАТА” обогатява и съвременната българска новелистика.
Благовеста Касабова,
в. „ПУЛС” бр.2, 2006 г.
И думите на писателя Горги Мишев:
Жално скрибуцат колелата на биволската каруца, взела в последен плен Левски, както и неговия ловчански гонител Юсеин Бошнак. Как стръмен е смразяващият каменист път на забвението и величието, на любовта и предателството!
Предателството...
Едва ли има по-гнусна клевета в българската история от тая, че скромният божи служител и предан деец на БРЦК в Българско – поп Кръстьо, е предателят на Апостола. Тази клевета живя цели 120 години, умря, но все още не е погребана в съзнанието на много българи. Към набъбналия вече списак от поборници на фондация „Граждани срещу насилието” и Културно общество „Поп Кръстьо” се присъединява и Иван Жеглов с неговата новела „В КАРУЦАТА”.
Георги Мишев, председател
на Културно общество „Поп Кръстьо”
И тъй, от първия разказ "Големият българин" до днес изминаха повече от 50 години. 50 години аз живях с Апостола и той живя в мен. Написах още разкази и новели, събрани в книгата "Звезда Зорница" Промених малко старото заглавие, защото от многото ми срещи с деца, особено в големите градове, децата не знаеха какво е Зорница. Мжду високите жилищни сгради, пък и нали стават от леглото по светло, те не са виждали Зорницата. Налагаше се да им обяснявам, че Левски е една голяма звезда като Зорницата, сетила преди изгрева на свободата.
Накрая реших целият мой труд за Левски да го събера в една книга, която озаглавих "АПОСТОЛА В МЕН", излязла от печат през 2011 гадина в любимата моя печатница "Линеа принт" гр. Троян.
„А Б Д У Л А Х И” –
Първият ми и може би последен роман - 2008 г.
Хасково за мен стана нещо като втора родна стряха. От Димитровград отидох в Хасково, сетне в Самоков, върнах се, след време отидох в Карлово. И ето ме за трети път в Хасково и то за повече време - през по-голямата част от 70-те и през 80-те години. От това добре се вижда, че в Хасково тоя път съм бил по време на т.нар. ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС. Сега, освен в "Хасковска трибуна", бях главен редактор на създадения от мен общински вестник в града "Възход" и на създадения, също от мен общински вестник в с. Стамболово - "Устрем". Работата ми по Левски поотшумя, защото сега и то главно в тоя район - Източните Родопи - се зараждаше голямата тема - смяна на имената на българо-мохамеданите. И, навлязъл дълбоко в тая тема, аз я вкарах не само в журналистиката, а и в моята литературна работа. Написах две поеми "КОМШУЛУК" ( стр. 156) и "ТЪГА ПО БЕЗНОГИЯ" (стр. 163) , написах стихотворения и се захванах да пиша нещо като роман.
До Стамболово пътувах всеки ден, защото в Хасково с Еленка си имахме вече собствен апартамент. Но това пътуване не ми пречеше на работата, защото си имах и инвалиден Трабант на името на Еленка.
В тези размирни дни, навярно пак заради същата тема ми гостува писателят Гео Донев, който ми подари с автограф новия си роман "Посеченият изгрев". Той се отнася за 15-ти век, когато един българин Бедредин решил да поведе народа на въстание. Но неговият път към изгрева бил посечен от ятагана, естествено. Дадох на Гео Донев папката с моя роман, някъде към 150 страници. Той го прочете на един дъх, отправи ми доста забележки и върху корицата на тая захабена зелена папка написа с големи ръкописни букви АБДУЛАХИ. Аз не знаех какво означаа тая дума, но той ми обясни съвсем просто. Абдулах, значи раб божи. Това са ония българи, приели исляма, които до смъртта си не са забравили своя род и вяра. И тъй като в моя роман имаше много такива герои, такава ми беше и идеята, той ми даде и цитата от Мидхад паша, турски везир, в който се казва, че тези един милион и половина българо-мохамедани са потурчени българи, а не турци, дошли от Анадола. Тази папка лежа на тъмно в чекмеджето повече от десет години, за да я подхвана по изкъсо, та от 150 за още десет години стана роман от 500 страници. На гърба на корицата пише:
„Романът "АБДУЛАХИ" е една невроятна историческа и житейска драма между българи и турци. Тук се кръстосват:
раждане и смърт
любов и омраза
робско помирение и гняв
дръзновение и непокорство
логиката на времето
и превратностите на съдбата.
И всичко това, за да оцелее кръвта българска, да се съхрани и възвиси духът на ония синове божи, наречени АБДУЛАХИ.
Ярката картина на живота на християни и мюсюлмани в средата на 16-ти век (време, незасегнато от нито един български писател-историк) разбулва голямата истина, подсказана ни от турския велик везир Мидхад паша (1878 г.)”.
Това са годините, когато султан е бил Сюлейман І Великолепни Законодател. Бил е покровител на раята, голям завоевател и е стигнал до Виена, където е и умрял (1566 г.). Главните герои Абдула, Али бей, Милуш, Мустафа Тахир (Мутьо), Хафизе и кафеджията Ариф, както и самият сюжет и фабулирането, са плод на моето въображение.
Организирахме промоция в Съюза на журналистите с голям доклад от известния литературен критик Иван Вълов. И отзивите бяха добри. Извадки от доклада той даде в някои централни вестници и списания и бяха отпечатани. Сетне Иван Вълов организира голяма промоция и в читалище „Николай Хайтов” – Софияи, където имаше още по-горещи възгласи. Писателите Атанас Звездинов, Димитър Баталов, Атанас Тончев, Григор Чернев и др., казаха, че романът, освен че е добре написан, е и много актуален за времето днес – изпълнено с етническо напрежение. Романът е още "топъл", излезе от печат през 2008 г. И който го е прочел и е намерил начин да се свърже с мен, ми е казал само хубави думи. С такива хубави думи ме обсипа и проф. Орлин Загоров, който пък е наследник на ония абдулахи, описани в романа. Той ми каза, че е чел и турския роман „Последният еничар” и като ги сравнявал, моята книга натежала повече, не на килограм, разбира се. Но нали изкуството не бива да се обяснява, та затова и аз ще спра до тук. Нека читателите и литературната критика си кажат думата. Тук ще спомена нещо от доклада на Иван Вълов и от това което е казал за романа Димитър Баталов.
Докладът на Иван Вълов е озаглавен „С ПРОЗРЕНИЕ ВЪВ ВРЕМЕТО”. Накратко:
„АБДУЛАХИ”, роман от Иван Жеглов е един апотеоз на родолюбието. Тази възхвала на литературно произведение не е преднамерена. Това ще го разбере всеки, който прочете тази необикновена от историко-литературна гледна точка книга. Малцина са литераторите и историците, които добре познават състоянието на османската империя през твърде далечния 16-ти век. И дали за това, или защото тогава империята е била в своя възход, или защото султан Сюлейман І е гледал на раята с добро око, това може да го каже само авторът.
Романът започва и завършва както в историческите древногръцки драми. Главният герой Иван Дъргела (Абдула) е взет от турците за еначар от родното му село Мрахори и след безброй премеждия и вече с твърде богата биорафия, след около половин век се завръща в същото село. И почти накрая, за учудване на читателя, той става поп като превръща ръждясалия ятаган в камбана, а църковната камбана заравя в земята с мисълта, че някога пак може да й дойде времето. А ятаганът, наречен от самия Абдула – господар на империята, става на камбана, защото вече си е свършил работата. Та нали и самата империя след смъртта на Сюлейман І (1566 г.), също като ятагана започва да ръждясва. Абдула е образец на българина, който макар и заклет в Корана, си остава българин докрай, докрай скрит християнин и необрязан, с което се гордее.
Всеки от десетината главни герои е със свой физически и психолоически образ, със свой характер, свой начин на дейсвие, свой рчник. Всеки има реално присъствие и помага на автора за осъществяване на основния замисъл – да хвърли светлина в тая толкова далечна епоха, замъглена в нашата история. И всеки допринася за връзване на романа в едно цяло като във филм. Вижда се, че авторът сарателно е проучил истореческте факти, но това не му е попречило действията на почти всички герои да са плод на художествената измислица, толкова добре изваяна, че читателят нито за миг не се съмнява в нейната достоверност.
Хвала на Иван Жеглов за неговата находчивост сам той да не участва в повествованието. Дал е думата на своите герои да говорят от първо лице. И те говорят и действат така, че читателят лесно разбира кой е пред очите му. Читателят заживява със всеки един от тях, търси го, чака го и го намира. Все едно, че сам разговаря с героите и вижда как те постоянно движат действието напред. А това го увлича и той не спира да чете. Като истински художник Иван Жеглов така е нарисувал физическия образ на всеки герой, че в тоя образ да виждаме характера на всеки един.
Ще ми се да цитирам някои от бисерите, които Иван Жеглов е разпръснал на много места по страниците на романа. Още в началото, когато Дъргела спасява Али бей от настръхналите братя на Милкана, защото не я дават на турчин, той направо им казва думите, които не могат да се забравят: „За любовта вяра и закони няма!” Или това:
- Приказвам ти за господаря на империята.
- Кой, султанът ли?
- Султанът, вятър. Султаните идват и си отиват. В империята има само един господар – ятаганът.
Ето още един бисер за ятагана:
- Ятаганът не се държи само с ръка.
- А как друго яче?
- И с акъл трябва да се държи. Разумя ли ме?
Султанът:
- Виена и Париж, млади храбрецо, са били бисерите, за които нашите праотци са тръгнали преди два и кусур века от Средна Азия. И ако не бяха толкова жилави гяурите, от чиито семе си и ти, теб сега щях да те приема в Париж, а не в Стамбол. Макар и малко късно, моите предшественици са усетили вашата буйна и гореща кръв и твърдите ваши глави, та са започнали да попълват аскера с таквиз като теб. А ако има повече като теб, бъди сигурен, че ще влезнем във Виена.
След като вече сме прочели романа „Абдулахи”, съпреживяли сме съдбата на неговите герои, ясно виждаме умението на автора да си служи със словото. А това означава богата езикова култура, чувство за художествена мярка при употреба на думите, още повече, когато има много турцизми, така наложителни в тази книга.
Предубеденият читател би могъл да открие и някои неточности и пропуски, но и най-предубеденият не може да отрече, че романът „Абдулахи” е книга с безспорни художествени достойнства, книга, която запълва съществената празнота в днешния живот по проблемите за българо-мохамедните. Убеден съм, че този роман ще осигури почетно място на Иван Жеглов в българската литература - днешната и утрешната. Сегашната и бъдещата. Нека тази книга да отиде при хората, за които я е сътворил Иван Жеглов!
Ето и няколко изречения от това, което каза писателят Дмитър Баталов на промоцията в читалище „Николай Хайтов” – София (4 март 2009 г.):
Ние сме на среща с един автор, който много силно е отдаден на добрите си чувства в този жизнеутвърждаващ роман. Иван Жеглов не ни поучава – той споделя чрез добре обрисуваните герои в книгата, че щастието идва в онзи момент, когато усетиш, че някой има нужда от теб, от твоята протегната ръка. Затова и аз не влизам в ролята на съдия, затова не защитавам този роман, аз го празнувам! Той не провокира моята любезност, а моята гордост и доверие, че познавам и автора, и романа. Всеки от нас ще открие и себе си в междуредията. Убеден съм, че и вие притежавате всички основания да се възхищавате от изтънченото поетично съзнание на автора, от вътрешния му интелектуален усет и неуморимо добронравие.
До края на света този роман ще свидетелствува за варварството на турците и куража на бъларина; ще ни изправя на крака с проявеното мъжество на Милуш и Мутьо, на Иван от Мрахори.; ще респектира следващите поколения с неподражаемата отговорност; ще ни предпазва от забвение. Дали пък тук не се крие нежният морален упрек от автора към съвремениците и потомците?! Дали не витае в подтекста големият въпрос: Ще позволим ли и утре да има тук етнически конфликти?!
Наскоро получих писмо от Кърджали от една жена Мария Пепеланова, според която романът „Абдулахи” е една значинелна литературна творба. Заслужава и него да вмъкна тук най-вече заради това че е от гр. Кърджали.
Романът „АБДУЛАХИ” на Иван Жеглов е бележит роман. В него много правдиво се описва най-черната страница от историята на нашия изстрадал български народ по време на турското робсто – потурчването на бъларите. Книгата е изключително увлекателна и когато човек я чете има чувството, че е жив свидетел на зверствата и жестокостите на поробителите; на настървението им да завоювт все повече и повече земи. Мисля че романът е реалистичен, защото са отразени добре човешките взаимоотношения и между някои турци (добрите) и българите. Много мъдри и намясто сложени са приказките и стиховете, с които са изпъстрени страниците на романа.
Според мен авторът е успял много добре да вникне в душевността на героите. Освен това ние научаваме доста нови неща и за живота на турските владетели. Чрез жестоката съдба на българите и тяхната самоотвержена борба за оцеляването им и за съхраняване на българската кръв, книгата възпитава в родолюбие и други човешки добродетели. А сега това е много необходимо за младото поколение.
Благодаря на писателя Иван Жеглов за хубавата книга и му пожелавам да сътвори още много такива книги, чрез които възкръсва величавото минало на българския народ!
Мария Пепеланова,
Тема с продължение
|