ВСИЧКО ЗА ДЕЦАТА
Казаното досега за моето творчество за деца не е всичко. Имам още много стихотворения, приказки, повести, фантастична книга за делфините, книга с приказки за Хитър Петър и други.
Приказки за Хитър Петър знаем, че има много. Но аз, нали съм наследил бащиния хумор, съм запаметил доста от него и съм го вкарал в хитростите на Хитър Петър. Но направих и нещо повече. Направих опит да напиша роман за тоя български фолклорен герой. Та нали и той е бил дете, юноша, съпруг, баща, дядо. Неговия син кръстих Иван - най-голямото българско име, пък защото и аз съм Иван, а внука му кръстих Петърчо, за да спазя българската традиция - всяко мъжко първо внуче да носи името на дядо си. Ето някои примери:
Бащата на Хитър Петър живеел в балканско село и карал с каручката си грънци и ябълки да ги продава в селата от равнината не толкова за пари, колкото за зърно. Но като знаел, че след време синът му трябва да се захване с тая работа, се престорил на болен и му поверил каруцата. На изпроводяк бащата казал: "Помни, сине, че във всяко село тряба да имаш къща!" Петър се зачудил толкова ли много ще забогатее, та да има къща във всяко село, но подхванал работата. Върнал се след време, ама не донесъл нито пари, нито зърно и бащата му се скарал: Как тъй! Ами сега какво ще ядем! А, има, има - рекъл Петър и извадил от торбата солената риба, която бил взел за изпът. Но как тъй, рекъл пак бащата. Дори и само да си я близал, за толкова време пак щеше да я изядеш. Синът отвърнал, че навсякъде хората го посрещали добре, хранели го и подслон му давали, за кончето храна давали и той им се отблагодарявал с гърне или паница и две шепи ябълки. Щом е тъй, рекъл бащата, ти вече имаш къща във всяко село, където си бил. Идеш ли втори път, тези хора пак така ще те посрещнат.
Остроумна стана и кратката приказка за лютивия лук. Бедният селянин Хитър Петър всеки ден ходел на нивата със сина си Иванчо. И там винаги обядвали само с хляб и лук. Виждал Петър как момчето се мръщи, но го убеждавал, че лукът е най-хубавото ядене. Дава ти сила, насища те, не огладняваш до вечерта. Момчето възразило, че той много люти, но бащата рекъл: Това ли било! Свалил от главата си ленената кърпа, увил в нея една глава лук и с два удара с юмрука, я смачкал. Сетне насолил тия бели люспи с шарена сол и лютивината изчезнала. Дори лукът малко засладнял. Който не вярва, може да опита. Няма да съжалява. Но приказката не свършва до тук. Още го няма голямото остроумие на Хитър Петър. След като се нахранили, бащата пратил момчето да отиде с бъкела до изворчето за вода. Насред път Иванчо видял едни хора да обядват. И те, като го знаели, че е бедно момче, го поканили да хапне при тях. На трапезата им имало сирене, което много му се усладило. Донесъл Иванчо водата и казал на баща си: Ти казваш, че лукът е най-хабавото ядене, ама там едни хора ядат сирене. Бащата не бил подготвен за това нещо, затова вдигнал бъкела, пил, пил през пиринчената чучурка и мислил. И когато свършил, рекъл: Ония хора ядат сирене, момчето ми, защото те си нямат лук! Това нещо може да го каже само баща ми Илия Шивача, а ето че сега го е казал и Хитър Петър. А аз пък съм свършил голямата работа - читателите от 5 до 105 години наистина да усещат, че това са приказки за Хитър Петър. И понеже за моите деца и моите внучки това са приказки, дошли от дядо им Илия, аз озаглавих книгата "ДЯДОВИТЕ ПРИКАЗКИ"(2005 г.) като с по-малки букви съм поставил моето име, а с доста по-големи името на Хитър Петър.
На много хора са известни поговорките Я камилата, я камиларя, Простирай си краката според чергата, С твоите камъни по твоята глава, Не оставяй днешната работа за утре и какви и не. Всяка поговорка е най-умаленият вид на някоя приказка. Та много от тия и други приказки аз ги знам от баща си и някои от тях съм ги дал на Хитър Петър. Ето например - С твоите камъни по твоята глава. Изпратил Хитър Петър синчето си Иванчо да отиде на нивата, за да изчисти от нея камъните, защото утре ще сеят. Нивата била бая далеко, но момчето отишло. Някои камъни изхвърлял в нивата, която му е най-близко, други хвърлял в друга нива, сетне в трета и така изчистил нивата. Вечерта се похвалил на баща си, че всичко е наред. Доверил му се бащата и сутринта натоварили на каручката чувал с жито и отишли на нивата. А там що да видят: в нивата имало повече камъни отклкото преди. И как свърши работата? - попитал бащата. И сам си отговорил. Хвърлял си камъните в съседните ниви, сетне съседите са ги върнали обратно, но заедно с твоите камъни са хвърлили и своите. Така ли е? Така е. Бащата му казал поговорката, качил се на каручката и преди да удари магарето с пръчката, му рекъл: Сега ти изчисти нивата както трябва и до село ще се върнеш пеша. Така е, когато човек търси на работата лекото. Утре ще сеем...
Някои от приказките, превърнали се в поговорки, като Я камилата, я камиларя, Простирай си краката според чергата, Всеки дърпа чергата към себе си и други съм вмъкнал в романа „Абдулахи”.
В повестта "БЕЛОШИЙКО " главен герой е едно непослушно малко жеравче. Идеята тук е какво очаква младите, когато не се вслушват в съветите на възрастните. Жеравчето Белошийко случайно попада в лодката на един стар рибар и изкупва вината за непослушанието си като му помага да хваща повече риба. А повестта "ДЕЛ & ФИН" по един фантастичен начин запознава младия читател с живота на делфините и за наше учудване излиза, че в много неща делфините са по-умни от човека. Не случайно делфините са наречени морските човеци. Едно момче Делчо сънува, че потъва в морето и там попада в компанията на едно женско делфинче, без той да знае това. Техният съвместен живот е осеян с какви ли не преживявания и изненади. Стават неразделни приятели и чак на изпроводяк делфинчето целува Делчо по устата, от което той макар и накрая разбира, че е женско. И се събужда, може би от целувката. Разказът е увлекателен и поучителен за младия читател.
Приказката "ИЗУБЕНАТА ОБУВКА" показва, че всеки, който лъже, рано или късно ще бъде наказан.
Интересно е да се види как куче, което живее на две порти умира от глад. От "ПРОСТИРАЙ СИ КРАКАТА СПОРЕД ЧЕРГАТА" се вижда как дори и царят може да се вразуми от мъдрите съвети на хората от народа.
Дълги години писането на стихове за деца беше моето най-любимо занимание. Казвам занимание, защото понякога това беше не просто рабоата, а удоволствие. И най-вече за това, защото повечето от тия творби са изпъстрени с много хумор. Мисля че и тук няма да са излишни някои примери: По настояване на Еленка записахме нашия Владко в школа за цигулка. Това го искат много майки. Той свиреше добре и може би щеше да стане добър цигулар, ако не беше паднал от каменната чешма в двора на училището и счупи някои пръсти на лявата ръка, тези, дето държат грифа. Но идеята за стихотворението "ПЪРВИЯТ ЕТЮД" е подсказана от двете деца на моите хазяи, когато бях ученик в Плевен. Гледах как мъките на тия деца да станат пианисти не даваха никакъв резултат. Когато вкъщи нямаше никой, аз сядах пред пианото и свирех по-добре от тях Вятър ечи балкан стене, Тръгнал кос, Имало е нявга един котарак. И тъй, докато един ден хазяите ме завариха да свиря и ме изгониха. Та ето го стихотворението, написано много години след това:
ПЪРВИЯТ ЕТЮД
Още щом напуснах бебешката люлка
мама ме записа в школа за цигулка.
И през ден за ноти, ключове, солфежи
стар брадат учител само ми се ежи:
- Тук алегро имаш, а сега легато!
Дръж лъка изправен, малко полегато!
Днеска Бах и Моцарт, утре Паганини.
Татко ми се радва: - Тъй те искам, сине!
Знай, че с музикален квас си ти замесен -
моят дядо беше гъдулар чудесен!
Пот от мен тееше, но лъка натисках.
- Мамичко, не мога! Ала мама иска.
Вече всичко свърши. Днес концерт ще има.
С нов костюм излязох кишавата зима.
Ала се подхлъзнах, цопнах в локва кална.
Рипнах. Но ми стана някак много жално.
Залата бе пълна с татковци и майки -
за детето свое всеки тук се вайка.
Свири Мариана, а след нея Васка.
Радват им се всички. Всеки ръкопляска.
Цветомир се справи. Ей и Светослава.
И отново радост. И отново "Браво!"
Ето ме и мене - с нов костюм изпръскан,
ала като гъска моят лък засъска.
Всеки във костюма погледа насочи
и в миг от ума ми Менделсон изскочи.
- Ах, какво ми свириш! - даскалът ми кресна. -
Всичко е фалшиво, а е толкоз лесно.
Но лъка натисках, даскала не слушах,
че от тая школа беше ми до гуша.
Зацвърчаха струни, сякаш смачках коте.
Ала кой разбира от фалшиви ноти?!
Татко ми подвикна: - Браво, браво, сине!
Скоро ще надминеш даже Паганини!
- Виртуоз ще станеш - викаше ми мама, -
щом лъка размахваш с бързина голяма!
Старият учител пак крещеше нещо,
ала не го слушах. Беше ми горещо.
Чувствах се в момента цигулар нечуван
и прости ми, Боже, ако не сънувам...
И когато бурно до финала стигнах,
залата от радост на ръце ме вдигна.
И тогаз случайно таз цигулка клета
падна върху пода. Стана на парчета.
Важното за мен тук е и това, че стихотворението "Първият етюд" е попаднало в ръцете на композитора Красимир Милетков, който направил от него много хубава и весела песен за децата.
Както вече знаете, аз съм бил слаб ученик. Това ми е помогнало да напиша стихотворението "НАПРАВИ СИ САМ!", също много весело и интересно направено. Например във всеки куплет има думата"сам", като навсякъде съм намерил подходящата рима, без да я повтарям. Ето:
НАПРАВИ СИ САМ
С бабината помощ свърших първи клас,
втори, трети с мама пешех по цял час.
А в четвърти молих татко срам не срам:
- Две задачки само, че не мога сам!...
Свикнах тъй. Но ето, станах по-голям.
Всеки взе да казва: - Направи си сам!
- Бабо, за закуска днес какво ще ям?
- Болничка съм, чедо. Направи си сам!
- Мамо, утре трябва кубче да предам...
- Работа си имам. Направи си сам!
- Татко, днес ми искат паралелограм.
Много ти се моля... - Направи си сам!
Всеки ми се цупи. За какво? Не знам...
Как така ще правя всяко нещо сам?!
Но ще ги науча! Вече съм голям!
Стига с туй проклето "Направи си сам!"
Ето, свърши срока. Крача аз едвам.
Как бележник пълен с двойки да им дам...
Татко ме наказа: - До стената, там!
- Ммм... Щом шестици искаш, направи си сам!
А ето някои весели стихотворения, в които има цифри, без да са задачки:
НУЖЕН ЛИ Е 100Л
ЗА ЗЪБОБОЛ?
В автобуса стара баба
попрегърбена и слаба
охкаше от зъбобол.
Но 2 палави хла5а,
пъргави като 5лета,
седнали на кожен 100л,
вме100 мя100 да й 100рят
хванаха се да поспорят:
нужен ли е 100л
за зъбобол...
ШОФЬОРСКА
Ах, защо ли в тоя час
тъй е весел чичо Спас?
Много просто. Той се връща
с нова HONDA в свойта къща
С него радостна, засмяна
е и с3нка ми 100яна.
Кара той с 90,
всичко сякаш е наред.
Но унесен в тоз галоп,
чичо Спас не спря на 100п.
Глоба - 2 100тачки цели.
Който бърза не печели.
ТРИЧКО... 3ЧКО...
Тръгна 3чко за 3ци,
мина 5 воденици.
Чак на 6тата с3нка
3ци сипа му с кринка
да си нахрани прасенце
и кресливо 5ленце.
Ала на път за дома си
срещат го с празни 100маси
4 хи3 лисици.
Хвърли той всичките 3ци,
хукна напред из полето
да си спасява 5лето,
че е самичко на двора,
а е разкъртен 100бора.
УСЪРДИЕ
Пише 3е, пише 3е
и успехът вече 3 е!...
И все пак, длъжен съм да кажа още нещо за стихотворението за Блажо и дюлите. Не само защото то е първото в тоя математически лабиринт и защото е най-добре написано, а и защото има конкретен повод. Пътувах с влака за София и пред съпътниците ми в купето поставих условието на тая задачка. Един от тях, изглежда инженер, извади линийката си, от тия дето се разтягат и започна върху вестника, който четеше да драска някакви числа, някакви синуси и косинуси, много пъти имаше и корен квадратен, но не можа да се справи. По едно време една бабичка от крайната седалка в купето, съсем тихо, сякаш не вярваше на себе си, изрече верният отговор. Попитах я как е решила задачата, а тя каза: "Ами... по бабешки". И обясни, че е започнала отзад
напред. Както видяхте, задачата е трудна, щом и инженерът със специалната линийка не можа да я реши, но ви казвам, че ако постъпите като тая баба, сигурно ще се справите. А ето най-сетне и самото стихотворение:
КОЛКО ДЮЛИ
ОТКЪСНАЛ Е БЛАЖО
Отишъл Блажо в лозята
и без със тояга да брули,
набрал си от чуждите дюли.
И тъкмо напълнил торбата
и тръгнал по тясна пътека,
пъдарят го спрял и му рекъл:
- Е, хайде, прощавам ти, Блажо,
но дай ми тъй както ти кажа:
на мен половина от всички
и още едничка!
Изсипал Блажо торбата,
па взел да брои, да пресмята.
И дал половина от всички
и още едничка
и тръгнал по свайта пътека
с торбата, но вече по-лека.
Но още не минал баира,
бай Мичо на пътя го спира
и същите думи повтаря,
тъй както одеве пъдаря.
Изсипал пак Блажо торбата,
па взел да брои, да пресмята.
и дал половина от всички
и още едничка.
Вървял що вървял из полята.
- О, колко е лека торбата!
И тъкмо прехвърлил баира,
не друг, а Иванчо го спира.
И той като чичо си Мичо
пак същите думи изрича.
Дал Блажо полвина от всички
и още едничка
и гледа, че дюля в торбата
сама саменичка се мята.
Хей, има ли тук ученици,
получили вчера шестици,
да вземат молив и тетрадка,
да пишат, да трият, да смятат,
но с точност накрая да кажат
колко дюли откъснал е Блажо!
За децата мога да разказвам още много. Повечето от стиховете съм събрал в книгата „ШАРЕНА ЧЕРГА” (2008 г.). Но тук ще завърша с откъси от
ПРИКАЗКА ЗА ЗЛАТНАТА РИБКА
(осъвременена).
В туй време отново размирно
живеели тихо и мирно
стар дядо със свойта старица.
Похапвали бобец, чорбица.
Понякога с радост голяма
и рибичка вкусвали двамата.
Днес бабата дядото праща
кош рибички да й нахваща.
Отишъл той пак на реката
и мрежата мятал, що мятал,
с едничка надежда - да може
пет рибки във коша да сложи.
Но мислил си: чудо ще стане
той Златната рибка да хване.
И както серкмето си мятал,
подхлъзнал се и - във водата!
Развикал се дядо: - За Бога...
Умирам... Да плувам не мога...
Запляскал с ръце. Викал, викал.
И ето я Златната рибка.
- О, рибке вълшебна... За Бога,
спаси ме!... Да плувам не мога...
- Добре, мили дядо, обаче
желания имам. Така че
каквото поискам ще сториш!
Кимни ми. Недей да говориш!
Рибарят поклатил главата
и ето го - жив на тревата.
- Желание първо: човече,
не идвай тук с мрежата вече!
Желание второ: водите
по-чисти да са от сълзите!
Направиш ли туй, дядко мили,
ще вдъхна във теб нови сили.
Ще имаш пари и палати
и с бабата ще сте богати!
И в тоя миг рибката мила
отново в реката се скрила.
Разбира се, че той не е направил нищо и вече за риба със серкмето ходел само нощем. Реката пак така си течала мръсна, докато дошла втора среща със Златната рибка. Тя здравата го нахокала и той, засрамен, отново обещал да изпълни нейните желания. Този път наистина сторил каквото трябва. Двамата с бабата забогатели, Заживяли доволни и предоволни в голяма и хубава къща.
Минало доста време, докато дядото отново нарушил обещанието и ето какво станало:
И дядото всичко забрави.
Така е. Какво да се прави.
Извади той звънки парички
две шепички само, не всички
и купи серкме чисто ново
и всичко започна отново.
И още щом метна серкмето,
се случи пак нещо проклето.
Вълшебната рибка яви се
и в мрежата тя улови се,
нвавътре серкмето повлече
и много по-строго изрече:
- Със бабата болна и стара
пак сърбайте постна попара,
живейте в къщурката тясна
и знайте поуката ясна,
че вечно са къси краката
да-да, да-да-да на лъжата.
Нарочно оставих тая приказка за край на детската част, тъй като тя е поучителна и за възрастни, особено сега, по наболелите проблеми за екологията. Така ще мога да направя по-естествен прехода към поезията за възрастни, с която ще се приближа към края на тази творческа автобиография. Казвам творческа, защото ако взема да пиша другата биография, тая на живота ми, навярно ще излезе цяла една книга. Живот и здраве и това може да стане някоя година. А сега - напред към поезията, която ще наименувам... ОКТАВИАДА.