Отдавна спят децата. А жена ми
с ръцете нежни пак пране протрива.
Дойде прозявката - тоз неизбежен намек,
че мозъкът се готви да почива.
Тъмнее вече листът от тетрадка
и буквите неравномерен танц играят
и всяка мисъл стига до загадка -
обръща се, върти се, а не идва краят.
Една ръка - и розова, и бяла,
набръчкана, навярно от водата,
до мен оставя чаша задимяла
и роши с влажни пръстчета косата ми.
“Защо не спиш?” - едва ли ще продума
жена ми в тоя късен час вечерен,
узнала сякаш колко пак е шумно
в главата ми без елексира черен.
Отпих. Проблесна мисъл нова
размърдаха се буквите. И ето
отлитна нейде тежкото олово,
за да се влее вярата в сърцето,
че ще отблъсна тихата умора
и ще защипя с кламер пълни листи,
тъй както вънка на простора
защипани са дрехите ни чисти.
1966 г. |