От малък съм зажеглен за хомот,
за да ора и сея мойта нива.
Децата са ми целия живот -
не искам зарад тях да си отивам!
Как да оставя тия синове
и тия внучки - толкова прекрасни!
Те искат още много стихове
да им напиша, не! Да им надраскам.
Не ме прибирай, Боже, в дома свой!
Студено ще ми бъде в твойта пазва.
Наказвай ме със ругатни, със бой,
ала с прегръдка ти не ме наказвай!
Бих искал още много, много дни
да шепна, не! Да пея и да викам!
И чак до най-дълбоки старини,
дори правнуци да ми чуруликат.
И ако все пак някога умра -
не “все пак”, това е неизбежно,
бих искал както в детската игра
да се надявам на една надежда.
Една надежда - да ме има пак
във жилите на много поколения.
О, те ще бъдат моя родов знак,
със ореол за нови вдъхновения!
1. ІІ. 05 г.,
Красно село |