На поета Евтим Евтимов
Съща ламба в бедната ни соба
светиш ти връз глинения под;
вмъкват те с умрелия във гроба,
да е лек задгробния му брод.
Сгъната във раклата на топло,
все едно, попаднала в затвор.
Свежа си, но не издаваш вопъл,
щото си родена с много зор.
Прапрабаба теб те е тъкала,
ала още шарките пламтят.
Радости и скърби си видяла
в своя вековечен път.
Някъде прозират тънки нишки -
бръчките на старостта;
нейде си раздърпана. Но нищо
не отнема твойта красота.
Взела си багрила от Дъгата,
грееш в мрак и във опален ден.
Алена като кръвта, която
песен е запяла и във мен.
Може да си стара и прастара,
вехта и разнищена дори,
но такава карта на България
като теб не ще се сътвори!
1965 г.
| 
РОДОПСКА ЧЕРГА