На Владимир Арденски,
колега журналист и писател
Своя чаша всеки тук си носи,
лъскава лъжица и пешкир.
Само той дойде с паница проста,
взета срещу ръж от панаир,
със лъжица от върба варена,
потъмняла като кехлибар
и със кърпа ленена, зелена
в краищата със червен кенар.
Легна и дордето не огледа
всинца ни със поглед на орел,
не помръдна Ристе устни бледи
да попита: “Що си тук дошел?”
Ала ето, скоро запримига
със очи, доверени към мен:
- Нещо тежко, артлик, ли си вдигал?
Аз от туй пострадах оня ден...
- Язва - рекох - язва. Ще ме скъса.
Ще я реже докторът. И край!
- Ц-ц-ц... Пиявица є мръсна!
Смуче ти кръвта. От мен го знай!
Виж, по нас такава болест нема.
Мляко гъсто. Сиренето - вар.
А пък аз да взема, че да взема
сам да вдигна гюма връз самар.
Нещо в мен се скъса. Ама нейсе.
Яд ме е, че млякото разляв.
Колко плака старата след рейса:
“Божичко, Ристѓ... Върни се здрав!”...
Ето, тъй се запознахме с Ристе -
млад овчар от Горно Чакърли.
Колко бяха думите му чисти,
лесно е да разбереш, нали!
Сутринта и рязането мина.
Внесоха го в стаята заспал.
Гледахме го със очи дузина -
не помръдва под чаршафа бял.
Чак след час погледна. И се стресна.
И с очи, доверени към мен,
той прошепна: - Колко е чудесно
там край Арда! С тебе някой ден
ще отидем да берем сърнели
и ще ловим сребърен алай...
Щом напуснем бялата постеля,
двамата ще идем, артлик, знай!
С джанки ще напълниш цяла пазва...
Чай ще пием, артлик, от липа...
Няма, брат, това да ми отказваш...
Няма... няма... няма... - И заспа.
1986 г.
|