Оптимистична трагедия
Селце родопско с добродушни хора,
от векове наричано Лъка,
ревниво пази святата история
за скелета с отсечени крака.
Понасяли тук хората робията
и, свикнали със тая зла съдба,
те знаели, че туй е орисия
и нито вик за бунт или борба.
Изплащали със мъка всеки данък
и кръвния си плащали дори,
та всяко мъжко чедо като камък
тежало връз душите им добри.
Без черквица - забравено от Бога
и без школо - все сляпо за света,
далече от световните тревоги
живеело селцето в тъмнота.
И тъй до оня летен ден, когато
дошъл еничар зъл, чепат и див
да властва като цар над махалата
и да размахва ятагана крив.
Обсебил първо къща чардаклия -
стопаните є в плевнята наврял;
заграбил ниви, станал чорбаджия;
най-личната девойка си избрал.
Изплашили се хорицата прости,
присвили се смирените сърца,
започнали вратите да залостват,
да бранят с нокти своите деца.
Но най-прескърбно сред това покорство
живеели в дома на бай Картал -
не знаели от мъка що да сторят
за щерката, почернена без жал.
Завряна в малка соба, като птица.
Слабеела, бледнеела в тъма.
Все още недокосната - девица,
тъгувала за майка, за дома.
Еничарът изчаквал да засъхнат
сълзите на смирената мома.
Нощя над нея като вълк настръхвал,
деня пирувал. А тя - все сама.
Веднъж дошъл мъдрец при господаря,
три пъти доземи се поклонил
и казал му: - Не стигай до поквара!
Послушай ме добре! И запомни:
от раждане над дясното коляно
ти имаш две червени колела,
с каквито е белязана и Яна,
че с теб в една утроба е била...
Настръхнал еничарят. Хванал
за гушата мъдреца побелял,
заклел се във Аллаха и в Корана
и с цялата си злоба закрещял:
- О, лъжеш ли, на пепел тук ще стане
и селото, и целия санджак!
А истина ли казваш, с ятагана
ще отсека белязания крак!
Прибрал се вкъщи, злобата изгубил,
помолил кротко бледата жена:
- Полите си вдигни, да се полюбя
на белите ти нежни колена!
Недоумявала изплашената Яна.
Повдигнала сукмана срам, не срам.
Съзрял петната. Вдигнал ятагана.
но тя се вкопчила във него: - Знам!
Със тебе сме близнаци, братко мили!
И плаках тук. И чаках тоя час.
От ден на ден слабеех. Нямах сили,
за да ти кажа нашта участ аз.
Затуй послушай дядовите думи!
Заръките на дядо запомни!
О, те са по-парливи от куршуми,
но двама ни ще пазят от злини.
Ще си живеем тихо зад стобора,
и никой не ще знай, че си ми брат.
Бъди добър със тия бедни хора
и с туй ще си, повярвай ми, богат.
Недей ламтя за ниви и добитък,
не са ти нужни злато и пари,
че в тях злини и подлости са скрити
и зверства срещу людете добри!
Ще поживеем тъй. И аз усещам -
живота си със теб ще уредим.
Моли се за вода във дни горещи,
а зиме да пълзи над село дим.
Моли се на Христос и на Аллаха,
в ръка със Библия или с Коран
и всеки следващ ден над нашта стряха,
ще бъде по-смирен и по-засмян.
Все някога ще съмне над Родопа
и всички ще узнаят кой си ти.
На вратнята ти за добро ще хлопат,
връз челото ти правда ще блести...
Той слушал. Тръпнел той от болка.
Приличало му всичко на кошмар.
Да се лиши от вино, от охолство
и залък да дели с гяур, с овчар?!
Той слушал и мълчал покорно -
не както се е учил в Бозююк
и сам не знаел вече що да стори.
Нали за друго е проводен тук!
- О, искам тая нощ да се напия,
та да не знам до днес какъв съм бил.
Не зная само сетне как ще крия,
че вяра, нрав и всичко съм сменил.
Не зная още как ще се показвам
пред бейове жестоки и паши...
Сестрице мила, плюй във мойта пазва,
дано поне това ме утеши!
Прегърнали се двамата без злоба
и се стаили в сладостен покой,
тъй както нявга в топлата утроба
в прегръдка са били и тя и той.
Отдъхнали си в село. Слава богу!
Какво ли господаря промени,
та махна от душите им тревогите
и пълните с горчилка черни дни?
Премахнал им той данъците тежки
и позволил им черква да строят.
И заживели някак по-човешки,
по-гладък бил трънливият им път.
Но къси били тия дни честити.
Намерил се предател-лицемер -
да чуе всеки шепот, да подпитва,
да прати чак до Портата хабер.
И ето, че везир със коня ален,
потеглил със заптии цял рояк
и в лятна нощ нахълтал като хала
на селото в катранения мрак.
И хорицата прости - млади, стари
под сянката на ятагана син,
заплашени от сеч и от пожари -
в Аллаха се заклели до един.
Накрая, по заръка на султана,
безног останал “злия” еничар,
а хубавата ненагледна Яна
изгубила моминския си чар.
И тъй като са от една утроба,
поискали, щом някога умрат,
ведно да бъдат сетне и във гроба,
живелите във скръб сестра и брат.
И ако днеска някой още спори,
ако в невяра още е обзет,
вратите на музея да отвори
да види тоя скелет без нозе.
В Корана няма стихчета такива
и в Библията няма нито ред.
Ала историята нищичко не скрива -
живее в нея не един завет.
Но знайно е, че няма да са много
прозрелите към свойта къща брод.
Като кандила, палнати от Бога
те осветили българския род.
с. Стамболово, Хасковско
1987 г.
|