Баладична поема
В памет на Ахмед Ходжов от кв. “Анево”
на гр. Сопот, прекръстен на
Адам. И това го погуби.
Един дувар дели ме от Хасан.
У нас или у тях пред малкия екран
и него гледах - умен и добряк,
с мустачки, спретнат, здравеняк.
Ала отскоро взе да разсъждава
за етноса във нашата държава,
за верските права и свободи -
едва ли не изгубили следи.
Говореше ми: неговите братя
били като под робство из селата,
с тютюна свързвали са двата края,
подлъгвани, че ще живеят в рая.
Принудени били да се наричат
със имена, които не обичат;
да шепнат вкъщи, вънка да мълчат
и майчиния си език да не мълвят.
Говори умно, сдържано Хасан
и аз го слушам (казвам се Иван)
и мисля си за робството сурово,
когато Яна изпровождал Йово;
и за ония три синджира роби -
най-тежките в света човешки глоби;
за мълниите в оня черен мрак
над Перущица, Котел и Батак.
Апостоли със рани на гърди
са търсили права и свободи,
жени отливали със плач куршуми
и шепнели са клетвените думи:
дано сърцето вече не кърви,
тиранинът във пъкъла да ври,
та да не тъпче повече земята
със чиста и невинна кръв облята!
Историята българска, Хасан,
добре ти е известна, туй го знам,
но искаш да изкараш мъченици
дори ония малки ученици,
които със години просто сричат
на Вазов “Българин да се наричам!”
Недей отсича, драги ми, дървото,
родило плодовете на живота!
Недей, Хасан, разпалва страсти голи
у оня, що на колене се моли
и заживей пак с вярата, че тука
навеки ще добрува комшулука!
И не за шепа сол, паница леща -
по-силна обич тука ти усещай -
голямата любов на брат към брата
и на селяка, сраснат със земята!
Недей убива вярата, Хасан,
че имаш кръвно родство със Иван...
Било е време. Турчин в село Сойка
се влюбил силно в българска девойка,
събрали се и тя му народила
деца, дарени с хубост и със сила,
наречени: Дормуш, Али, Омар
и всеки станал властен господар.
Нима, Хасан, от тия три момчета
са произлезли тридесет турчета,
а след години трийсет още триста -
безкрайна броеница от мъниста!?
Така е и с еничара Емин -
за да не скита повече самин,
на сватбата му с хубава Милкана
са пили вино кана подир кана.
Помни, Хасан, че турски имена
приемали са мъж, дете, жена.
И точел се живот като в балада,
набъбвала ислямската грамада,
ала кръвта, що в жилите играй
била е българска, това го знай!
И ти го знаеш, ала си мълчиш
и смутни мисли в себе си таиш.
Хасан, Хасан, не бързай със съдбата
на тъй наречените твои братя,
защото в таз земя и в тоя ден
те всичките са братя и на мен.
И спомням си до болка, че от малък
със тях делил съм сухия си залък,
със тях делил съм глътката вода
и святата мечта за свобода.
Затуй, Хасан, ти пиша стих след стих
(какво че от съня си се лиших) -
да знаят внуците ни след години
кои са техни братя и роднини,
кръвта каква е в жилите горещи,
душите кой е стискал като с клещи,
кое за тях е лъч, кое тъма,
коя за тях е родната земя!
Това са живи въглени, Хасан
и, стиснал ги във грубата си длан,
те ще те парят, може би до гроба,
понякога ще ти навяват злоба
и ще напират в жилите. Но трябва
да не посягаш към пищов и брадва,
а тъй със мен да се побратимиш,
че въглена прикрит да загасиш!
И още нещо, драги ми, Хасан -
такъв въпрос от брата ти Иван,
по който още дълго ще се спори:
уверен ли си в турския си корен?
Нима не е и твоята прабаба
гяурка млада, беззащитна, слаба;
нима не е прадядо ти еничар,
оженил се за българско момиче!
Не знам дали и аз не съм потомък
от “дързостта” на някой турски момък...
Това, Хасан, са пет и кусур века
кръстоски на човека със човека!
Но миналото е бездънна пазва -
то има още много да разказва:
Аллах ли е по-светия светец
или Христос с трънливия венец?
Аллах ли ти е бог или Христос,
това не значи да пристъпваш бос;
Христос ли ти е бог или Аллах
това не значи да изпадаш в грях
и да се взираш злобно в комшулука
през трънен плет или пък през пролука.
О, нека близост пак да се усеща,
макар за шепа сол или паница леща!
Юли - септември 1990 г.
с. Стамболово, Хасковско.
|