| Тъкмо пред държавия изпит и дипломната работа, реших да се оженя за Еленка, с която се познавах отдавна. През моето петгодишно учение тя беше претърпяла три операции на тазобедрените стави, едва се движеше с патериците и имаше нужда от моите грижи. Оженихме се на 26 февруари 1958 г. Поживахме малко в моята квартира и я заведох в Пордим. Предадох я в ръцете на майка ми и баща ми, а аз яко се захванах да приключа с учението.
И тъй, малко след 24 май с диплома на средно равнище, около 3.5 и с куфар, пълен с книжа и записки, аз се прибрах в Пордим при жена си и родителине си. Изарах една дъла ваканция около три месеца и с Еленка отидохме в Димитровград, където тя се водеше на работа в стрителната организация. Дипломата ми помогна да се хвана на работа в химическия комбинат като главен редактор на многотиражката. Моят помощник Тошката, ми предложе да изравним заплатите си, защото той, видите ли, познавал хората, технологията на произвдството, а аз като новак, макар и с диплома, ще върша по-малко работа. И нали съм човек с мека душа, се съгласих. Но не било за дълго. След два или три месеца дойде една зелена "Волга" и въпреки моето нежелание, ме откараха в Хасково. Било нареждане на окръжния комитет на Партията. Там вторият секретар Петър Кемалов ми каза: "От този час ти си на работа в "Хасковска трибуна". Възраженията ми, че не съм се обадила на директора, не съм освободен, отанаха напразни.
И тая история си има своя история. Моят състудент от Хасково Тодор Коларов е стажувал в тоя вестник преди около година и на една опаретивка казал, че тоя вестник може да служи само за овиване на сирене. Тогавашния главен редактор Борис Наков запаметил това и когато Коларов дошъл, вече с диплома за журналист, бил назначен, видите ли, за коректор. Но малко след това във в. Работническо дело" излязла уводна стотия, в кояко пишело, че хасковският окръжен вестник бил най-лошият в България. За главен редактор бил поставен Манол Тодоров - журналост-хуморист, който назначил Коларов за свой заместник. В техните разовори веднъж станало дума за Иван Жеглов и ето ме тук като зав. отдел и най-добър майстор по писането на репортажи. Разбира се от време на време се появяваха стихове и разкази, а по-късно създадох и страница за деца. Иначе продължавах да живея в Димитровград. С Еленка си имахме една кухня в младежкото общежитие и спяхме на креват тек и половина с една доста увиснала пружина.В съседната стая живееше една инженерка Богданка, която често идваше у нас и се хвалеше, че си има много хубав приятел с можествено тяло поетът Пеньо Пенев, с когото вече се познавах. И нали в общжитието не пускаха мъж да отива при моиче, той казваше на портиера, че отива при Иван Жеглов. А когато Богднка я нямаше, Пеньо отсядаше у нас за по-дълго време и го гощавах най-вече с бобец, а понякога и с баница, която Еленка умееше добре да прави. Разбира се, разговорите ни бяха главно за поезията, в които разовори той казваше, че моите стихове не са лоши. Пеньо си имаше жена Мария и син Владимир. И от разговорите между Еленка и Богданка се разбираше, че тя иска той да се разведе и да се оженият. След доста време Пеньо изчезна и Богданка казваше, че отишъл в Тополовград, където е жена му с детето да урежда развод. През април 1959 г. се роди моят син Влдимир. Повиках майка си от Пордим да дойде при нас да помага на младата майка, която още беше в родилното. Една вечер Богданка дойде у нас с бяла булчинска рокля да се похвали, че работата с развода напредва, че сватбата е насрочена за 1 май и вече са разпратени покани. Два дни след това дойде и еленкината майка Лозка и решихме аз с двете баби да отидем в болницата да видим бебето. Беше 26 април. Докато бабите се натуткат да си правят тоалета, аз слязох пред блока да ги почакама. И там видях Пеньо, който каза, че чака Богданка. Не го поптх за развода, защото това не ми влизаше в работата, а му се похвалих, че имам син, кото се казва Владимир, като неговия и той мното се зарадва. Бабите дойдоха и отидохме в болницата. А как е протекъл разговорът между Пеньо и Богданка се разбра още на другия ден, защото той през нощта погълнал голяма доза преспивателни. Това е вторият му опит за саоубийство, защото в едно от мнотото предсмъртни писма беше писал: "Тоя път д-р Калевски няма да може да ме спаси". А в друго, което е за мен, беше написано: "Иван Жеглов - поет и приятел". Съвсем кратко е, но тези две думи ме стоплиха както никога до тоя ден.
|